"Децата плащ
ат за греховете на родителите си" - за мен това е основното послание на романа „Сянка” от Карин Алвтеген. Известната шведска писателка, авторка на няколко други детективски романа и носителка на наградите „Стъклен Ключ” (2001 г.) и „Пале Розенкранц” (именно за романът „Сянка”, 2007 г.), отдавна е получила признание за своите изключителни психотрилъри и „Сянка” е поредното доказателство за майсторското й умение на разказвач.„Сянка” не е изключение от стила на детективския роман, но го допълва и доусъвършенства по невероятен начин. Преди да продължите да четете по-надолу обаче, нека да уточним нещо: ако търсите мрачен роман, наситен с драма и неочаквани обрати, „Сянка” е всичко това, че и повече. Ако обаче ви се нрави повече роман ала Агата Кристи, по-добре прочетете друга книга.
Какво имам предвид? „Сянка” е повече от детективски роман. Макар да е замислена като такъв, книгата разказва повече за тежките моралните избори, пред които се изправя всеки един от нас, във всеки един момент от живота си и за последиците от тези избори-последици, които ни надживяват и прехвърлят тежкото си бреме върху нашите наследници. Нашите грехове, които остават да живеят в децата ни.
„Сянка” разказва историята на разбито семейство от писателските среди. Бащата - Аксел Рагньерфелд, е носител на Нобелова награда за литература и основател на многобройни фондации с благотворителна цел. В началото на историята той е в клиника, където дочаква залеза на дните си, а за наследството му се грижи синът му Ян-Ерик – провалил се писател и начеващ алкохолик, който чрез алкохола, изневерите и непрестанните си пътувания се опитва да се измъкне от проваления си брак.
Когато трупът на дългогодишната прислужница на семейството – Герда, е намерен, а във фризера й са открити книгите на Аксел с лични посвещения, служителката от Социалните служби Мариан Фолкесон се свързва със семейство Рагньерфелд с надеждата, че ще помогнат за погребението на Герда.
От този момент нататък в семейство Рагньерфелд бавно започват да изплуват всичките покрити с прах тайни, всичките недоизказани мисли, всичките грехове, спали десетилетия наред, но вече будни, и готови да прехвърлят бремето си върху наследниците на съгрешилите.
Като огромна почитателка на детективски истории, трябва да кажа, че „Сянка’” определено ме изненада. Направиха ми впечатление най-вече живите и многопластови образи на героите – на всички герои, не само главните. Те са обикновени хора, поставени в необикновени ситуации, разочаровани хора, принудени да поддържат фасадата на щастливи и преуспяващи, самотни хора, които са твърде горди, за да споделят нещастието си, хора, крещящи без глас за капчица внимание...
В книгата се засяга и друга основна тема – „бизнесът” с книги и сложните взаимоотношения между автори, агенти и издателства и натискът, който издателствата оказват понякога върху творците да произведат четима, стойностна литература в определени срокове. Ако на автора се окаже такъв натиск, то той обикновено произвежда тъкмо обратен ефект - вдъхновението секва.
Какво се случва, когато вдъхновението секне? Как да си го върнеш? Как да живееш според високите очаквания на всички около теб, без да се пречупиш? Как да направиш компромис между това, за което искаш да пишеш, това, което те вълнува, и това, което е на мода за масите? Доколко едно произведение принадлежи на автора си и доколко на хората, които са му помогнали да го напише? Възможно ли е, посвещавайки цяла книга на любовта на живота си, да я върнеш обратно при себе си? Каква е цената на литературната слава? Защо децата ни трябва да плащат за нашите грешки?
„Сянка” няма да ви даде отговорите на тези въпроси. Не. По-скоро ще ви упъти накъде да тръгнете, за да ги намерите.
